23 март, 09

От 3 до 15 юни 2009г. в рамките
на София Дизайн Уийк


“ Progetto domestico” на Винченцо Де Котиис и СКЛАДА

 

Историята ,която ще ви разкажа е съвсем истинска и няма никакво преувеличение. Случи се преди има-няма 5 години./ сега сме 2009 след Христа/Мястото на събитието е Милано, времето -  април,  повода- световното мебелно изложение, което посещавам всяка година като прилежен мебелист.Разхождам се разсеяно в зона Тортона – за непросветените- бивша индустриална зона на Милано / нещо като Илиенци за София/-която в момента диша и живее покрай модата и дизайна. Изоставените индустриални халета се ползват за фото-студия , където се правят модните сесии на известни модни къщи , а по време на мебелното изложение, там е мястото на артистите в дизайна ,на творческите експерименти и младите дизайнери , както и на купонджиите- пълно е с кръчми. Та, разхождам се аз, в зона Тортона като вече съм толкова пренаситена от дизайн ,че по-скоро само се разхождам , отколкото да върша някаква работа... И все пак , хлътвам в едно хале / повече  от чувство за дълг отколкото от порив .../

Буквално потъвам през една черна врата, от което почти ми спира дъха  ...но не защото е тъмно..... по-скоро се пренесох в друго измерение... извън времето. Пристъпвах бавно и почти на пръсти.... имах усещането ,че съм натрапник в нещо като храм ,който обаче не ме отблъсна, а по-скоро ме приюти.... чувствах се като свидетел на нещо много тайнствено. Освен това бях единствения посетител. Но вместо страх изпитвах блаженство. Предметите си бяха  мебели, имаше диван, лампа, кухня..... но беше пределно ясно ,че това е само на пръв поглед.... тези форми имаха магическа сила....

По някакъв начин ги чувствах като живи същества....

 Когато излязох от залата  бях омагьосана ...  Всичко около мен се превърна в звук, светлина и емоция. Направо да полудееш. 

 До тази година не бях споделяла тези си усещания с никой   и когато Асен Асенов от сп. 1 ме покани да участвам в София Дизайн Уиик първото нещо което ми мина през главата беше Винченцо ...  Защо пък не.... имах огромно, непреодолимо желание да разкажа за това на  хората,около мен .... и направо безрасъдно се захванах със задачата да организирам тази изложба в София.....  изцяло финансирана от СКЛАДА  .... Че съм се побъркала, то е ясно , но май тази ми лудост много се хареса на хората... тя е от онези безрасъдства,без които нищо не се случва на този свят... За нас от СКЛАДА е валидно правилото  „ Не трябва да си луд за да работиш при нас, но все пак помага”....